Магия

Редовният въпрос, който получавам като донор е
-Защо го правиш?
Защо ли? Едно време винаги намирах моята баба навън. Дори и при минусови температури.
-Влез вътре бабо, студено е – прегръщах я през раменете, а тя упорито клатеше глава
-Не ща вътре! Много е тихо.
На 20 не разбирах значението на страшно тихо. И на 30 не го разбирах. Две бременности по учебник, две прекрасни и палави момчета. Малко след като се роди малкия ми син под напора на обстоятелствата се озовах в болница. Хипотония и хипогликемия, неуточнени. Младата лекарка, която ме прие се усети, че не съм спала от месеци и ми каза, че ще ме остави за наблюдение.
-Тук? – смаяно оглеждах тихата, единична и чистичка болнична стая. – Сама?! – значи ще спя!
Мозъкът ми направо танцуваше от самата идея да спя 8 часа. Е….познайте дали мигнах. В една неспокойна просъница дочаках утрото, броейки несъвършенствата по тавана. ТОГАВА всъщност разбрах колко страшно тихо може да бъде. Ни в клин ни в ръкав се сетих за лампата на съседите, която светеше почти винаги когато аз ставах да приготвям мляко на бебето. Нещо ме хвана за гърлото. Бях чувала за донорските програми, но не очаквах, че мога да бъда част от тази магия. Веднага след като ме изписаха /почти избягах/ се заех сериозно с този въпрос. Нищожна частица от мен, която за някой е всичко.

За това го правя. За да може някой да прегърне света. С цената на доста безсънни нощи. Които всъщност са безценни.

Теди

Сподели тази публикация

Start typing and press Enter to search

Shopping Cart