Дълъг път и Бебе Криси

Историята ми е много трудна и болезнена за разказване, но реших да я споделя, защото вярвам, че може да помогне на хора, на които тепърва им предстои този труден път.

Преди време пътувахме до болница в Турция, с огромни надежди и очаквания. Това решение ни струваше много средства, време, усилия и безброй емоции. Още от самото начало обаче се сблъскахме с липса на организация, недостатъчно отношение и липса на човечност в един от най-тежките моменти в живота ни.

На мен ми беше направена много силна стимулация с високи дози медикаменти. В резултат на това развих огромен брой фоликули и в двата яйчника. Преминах през всички странични ефекти, болки и физическо натоварване с мисълта, че всичко това има смисъл и ни доближава до мечтата ни за дете.

В деня, в който трябваше да бъде извършена пункцията ми, съпругът ми беше подложен на микро-ТЕСЕ процедура. След интервенцията ни съобщиха, че не са открити сперматозоиди и че трябва да приемем ситуацията, да продължим напред и да затворим тази страница от живота си.

Шокът беше огромен.

Попитах какво ще се случи с всички мои фоликули, като няма да имам пункция. Отговорът беше кратък: „Спокойно, те ще се спукат.“

Никой не ни подготви за последствията. Никой не ни обясни какво означава това за тялото ми и през какво ще трябва да премина. В последствие разбрах, че е абсурдно и непрофесионално да ме оставят така.

Не мога да опиша с думи какво е да трябва да станеш, да се качиш в колата и да се прибереш от Турция до България с болки и сърце, разбито от новината, която току-що си получил.

Още преди започването на процедурата многократно задавах един и същ въпрос – не е ли по-разумно първо да бъде извършена микро-ТЕСЕ процедурата на съпруга ми и едва след това да започне моята стимулация? Логиката ми беше проста – ако не бъдат открити сперматозоиди, бихме могли да си спестим стимулацията, физическите рискове и емоционалния срив. Всеки път обаче получавах отказ и уверения, че трябва да следваме определения от тях план.

Сякаш това не беше достатъчно, около час след операцията на съпруга ми ни беше казано, че трябва да освободим стаята, защото идва следващият пациент. В момент, в който той едва ходеше след интервенцията, а аз също не се чувствах добре, се наложи сами да се справяме.

Никога няма да забравя как трябваше да помагам на съпруга си да се облече, защото той едва се движеше. А аз самата го правех с огромно усилие. Вместо да получим необходимото време за възстановяване и човешко отношение, бяхме принудени почти веднага да напуснем стаята и да мислим как да се приберем обратно до България.

Освен физическата болка у двама ни, остана и чувството за липса на съпричастност. В момент, в който пациентите имат нужда от информация, подкрепа и човешко отношение, ние се почувствахме оставени сами да се справяме с всичко.

Но историята ни не свърши там.

Само месец по-късно, след като ни казаха, че трябва да затворим тази страница от живота си, прекрачихме прага на болница Надежда с последната надежда, която ни беше останала. Получихме час от „Майки за донорството“ в инициативата „Дни на донорството“.

Още от първия ден усетихме разликата. Срещнахме професионализъм, отношение, внимание и най-вече човечност. Получихме подкрепа в момент, в който имахме най-голяма нужда от нея. Вместо да ни кажат да се примирим, там ни помогнаха да видим възможностите пред нас.

Днес мога да кажа нещо много важно – човек не трябва да се води единствено по добрия маркетинг и гръмките обещания. Понякога най-добрите специалисти, най-модерната апаратура и най-качественото лечение са много по-близо, отколкото си мислим.

Нашият опит в болница Надежда ни го доказа от първия до последния ден.

Благодарение на д-р Чапанова, на екипа на болницата, на правилния подход и на едно безценно дарение, след първия ни инвитро опит мечтата ни се сбъдна.

Днес имаме нашето живо и здраво момиченце.