Мирослава и Ивайло

Мирослава и Ивайло

Здравейте , ние сме Мирослава и Ивайло Вачеви от гр. Видин.Нашата история не по- различна от на другите двойки с репродуктивни проблеми ,но всеки си мисли, че той е най-зле.
Ще започна историята ни още от преди да се запозная с Иво. От самото начало, когато “ станах  жена“ цикълът ми бе много нередовен , идваше веднъж на няколко месеца . Тръгнах по лекари- мъка голяма- всеки лекар при който ходех ми правеше неговите изследвания , прегледи и, разбира се лечение – но без конкретна диагноза. Накрая резултатът бе един и същ приемаш лекарства под форма на хормони има цикъл – спирах ги след като мине периода, за който са изписани спира и той разбира се. Така години на ред ти се въртиш в един омагьосан кръг и отново се връщаш в  изходна позиция. Но правилна диагноза никой не поставя.
Междувременно през цялото това лутане от лекар на лекар и от лечение на лечение се запознахме с Иво. Разказах му цялата си история ,първо защото чувствах , че това е човека с който искам да остарея и не исках да имам тайни от него и второ, защото исках да съм до болка откровена с него поради факта, че ние почти мигновено след запознанството си заживяхме заедно и започнаха общите ни планове.
Като всички млади хора и ние искахме дома ни да е изпълнен с детска глъч и да има плод на нашата любов, с което щастието да ни  е пълно,но уви съдбата имаше други планове за нас. Разбира се тръгнахме заедно по мъките – обиколихме всички „добри“ знайни и незнайни лекари в Северозападна България – Видин , Монтана, Плевен и разбира се стигнахме и до София.  Всеки нов лекар бе ново начало и нова надежда за нас. В Плевен се стигна и до лапароскопия, която бе назначена и направена без конкретна и правилна диагноза , но с много надежда от наша страна. Разбира се след „ лечението“ се започнаха пак хапчета, прегледи на които лекаря казваше , че всичко е нормално и той не виждал причина защо не се получават нещата, и че той вече нищо не може да направи. Думите с които ни изпрати към Видин – „ От тук насетне само Господ решава кога ще се случи , аз повече нищо не мога да направя“ – още кънтят в главата ми. При тези думи аз рухнах и изпаднах в дълбока депресия – не спях, плачех денонощно , не се хранех бях се оказала от всичко, гледах с празен поглед околните. От това състояние само ние си знаем как съм излязла още повече , че работата ми е свързана с деца – работя като детска учителка в детска градина. Всеки ден гледайки децата болката ми ставаше все по- голяма и по-голяма , но нали надежда винаги има успях да се съвзема.
Измина около година след поредното „ лечение“  и решихме да пробваме пак , но при друг специалист. Речено-сторено, започнах да чета по форуми за добри лекари в София , да се допитвам до хора за който съм знаела че са имали проблем сходен до моя къде са ходили и всички споделяха само за едно и също място , че са много доволни и че от там няма как да не ти помогнат. Веднага намерих координатите на въпросната клиника и си записах час, за който трябваше да чакам около три месеца.
Дойде деня на дълго очакваната  среща , влизайки сърцето ми биеше лудо , сигурно пулса ми е бил 200 удара в минута , прегледа ме лекарката и ми изписа хапчета и изследвания и назначи дата за нов час – мислех си хайде пак наново старата песен. Дойде деня на втората среща, аз отново съм в пред инфарктно състояние , но с малка надежда , че този път ще са добри новините. Но уви и сега не бяха добри с малко изключение, имах диагноза – Изчерпан яйчников резерв. От тук насетне нищо не чувах освен бушуващите въпроси в главата си – Но как така, та аз съм на 28 години?  Защо все на мен ? Възможно ли и това?
Прибрахме се във Видин , но аз пак не мирясах не може така , не може да няма начин и отново си записах час , за да се видя с лекарката. На тази среща тя ми каза , че единствения варният  да забременея е, чрез инвитро процедура с донорска  яйцеклетка – отново сълзи, отново депресия , но и малка надежда , най- накрая ще успея и аз да имам дете и , че и на мен някой ще казва така мечтаното  – МАМО. Попълнихме документите за донорската програма .
И сега какво ?! – попита тя
Започна се едно пътуване до клиниката всяка седмица ,отсъствие от работа и така в продължение на шест месеца – докато един ден от клиниката ми казаха – имаме подходящ донор за вас почваме процедура. Аз не можех да повярвам , че се случва имах чувството , че не ходя ,а летя .
Дойде деня на процедурата. Тръгнах си от клиниката за Видин, не вярваща, че това се е случило и, мечтаеки си за моите две бебета който вяха поставили. Освен тези две ембриомчена  ми бяха оплодили за още два опита , което за мен бе много голяма надежда , че този път нещата ще се получат. За съжаление останалите ембриоми загинаха и ми останаха само тези които бяха поставили в мен. Нали надежда пак имаше. На 14тия ден прокървих – ужас ми сега какво ще правя , това бе единствената възможност .
Отново сълзи и болка, отново депресия ,стигна се до там , че исках да се разделим с Иво ,поне той да може да създаде с друга жена нормално семейство в което да има детски смях . Но тогава той каза-„ аз те обичам и няма да те оставя , ако ни е писано да имаме дете ще имаме , ако ли пък не няма да имаме , но аз без теб не мога да живея.“
От тогава до сега минаха три месеца , но болката не отшумява ,аз все още не се усмихвам, все още мечтая да имам дете , все още като видя жена да бута количка ми се пълнят очите със сълзи . Болката в сърцето ми е много голяма , защото зная, че скоро няма да имам възможност да направя процедура , която е много скъпа за една обикновена детска учителка.
Пиша това писмо с надежда в сърцето , че все още има добри хора, които сбъдват мечти и могат да помогнат.
Сбъднете нашата мечта моля – нека и на мен детенце да казва МАМА , нека и нашия ден да бъде озарен от една детска слънчева усмивка, нека и нашия живот намери смисъл. Имаме шанс.
БЛАГОДАРЯ !

miroslavaiivailo

Сподели тази публикация

Start typing and press Enter to search

Shopping Cart