Не би ли трябвало да помагаме винаги, когато можем? Не е ли това човешкото?
Още преди да родя второто си детенце, за което доста дълго копнеех (не заради здравословни причини) си мислих как за някои жени и някои двойки този копнеж е непрестанна борба! Мислих си колко жесток е животът, че не дава този шанс на всеки, а да чуеш „мамо“ е най-голямото щастие, сбъдната мечта и смисъл в живота!
Още тогава знаех, че искам да бъда донор, че не мога да бъда безразлична и, че ако мога да помогна – трябва да го направя!
Така дойде моментът, в който да проуча и избера къде да направя това. Разбрах за „Майки за Донорството“ от социалните мрежи, чрез запитвания, които правих в различни групи, чрез личен споделен опит от жени, които вече бяха минали през това.
И бях сигурна – това са моите хора! Определено не сгреших!
Начина на работа, отношението, грижата – всичко това започна и усетих още от първото обаждане и продължи дори след края на процедурата! Някак си, за мен самата, това дело не е голяма работа, виждам го като нещо нормално, като акт на добро, каквито трябва да правим всеки ден.
Не би ли трябвало да помагаме винаги, когато можем?
Не е ли това човешкото?
Мариела и Вики ме накараха да се чувствам ценна, направиха това кратко пътуване още по-емоционално и силно, а виждайки ги „в действие“ и разбирайки повече за инициативите на фондацията, ме вдъхнови още повече!
„Майки за донорството“, болница „Надежда“ и доктор Стаменов (както и всички хора зад кулисите, които дори и аз не видях) работят така, че всичко за донора е максимално щадящо – като процес и процедури! Съобразиха се с всякакви лични ангажименти и проявиха разбиране, когато беше нужно и както вече казах – грижа във всеки един етап! Повече от това, аз не бих и искала.
Да си донор е невероятна емоция и макар да дарих в тишина (почти никой познат не знаеше по време на процеса) имах нужда да споделя – не за да се изфукам, а защото трябва да даваме добрия пример, да заразяваме обществото! Използвах личните си социални мрежи и вълната на позитивизъм, която ме заля беше невероятна! Близки и познати ме поздравяваха за решението, но аз тайно се надявах че така ще съм вдъхновила поне още една жена да направи същото!
Ако четеш тези редове, колебаейки се дали да направиш тази стъпка – приеми моят апел за знак! Действай мила, няма страшно, а единственото, което ще стане е да дариш надежда!
Надежда за живот, надежда на някои бъдещи родители да чуят „мамо“ и „тате“ и да усетят силната прегръдка на едно малко човече, надежда за сбъдната мечта!
А вие, мили семейства, които копнеете да видите двете чертички – вярвайте, сигурна съм, че ще дойде и вашият момент! Обичайте се, подкрепяйте се, надали тази борба е лесна, но съм сигурна, че все пак любовта и добрината побеждават накрая!
Михаела