Велина и Румен
В следващите редове публикуваме разказа на 75-та двойка, която се свърза с нас, за да им помогнем.
Знаете, вашите Благородни покупки от fb базара ни на страницата Донорството е живот / Майки за донорството
„Преди 10 години, когато още си мислех, че знам доста за любовта и човещината, проведох един много разгорещен спор в един майчински форум. Поддържах тезата, че при много хора добротата е просто поза и че истински добри хора се срещат изключително рядко. Неочаквано от мен срещнах голям отпор, особено от страна на една сърцата дама, която няколко години след това за мен се превърна в най-добрият човек, когато познавам. Но…тогава не познавах нито нея, която е будувала посред нощ в клиниката с мен, не познавах хора като Руми, готови да дадат всичко от себе си, за да помогнат на човек в беда, не познавах много други добри хора и лекари, които отдават целия си живот на каузата да творят живот и светлина. Не познавах и вас, мили Майки за донорството.
Ето – точно онази приятелка, с която навремето спорех, ми разказа за Вас. Не са ли странно нещо това съдбата и животът?
Поставят те пред такива ситуации и предизвикателства, че всичко онова, към което си подхождал със скепсис и недоверие, да те изненада в лице и да ти каже:Ку-куу! Ето ме, тук съм! Има ме. Сега ще повярваш ли?
И така, когато се запознахме с Руми, ние разбрахме, че просто няма как да не бъдем заедно. От ден трети сме неотлъчно заедно. Видяхме се, запознахме се и вече не можехме да се разделим. Скоро се започна с плановете за бъдещето, нещо, което допреди да срещна Руми, ми беше изключително трудно да правя – планове. Защо- защото вече се бях сблъсквала с горчивия опит в борбата да имаш дете. А знаех, че един ден и с него ще искаме да имаме. Знаех, че при мен това е било и ще бъде трудно, тъй като заради прекъсната фалопиева тръба вече имах два злощастно приключили опита ин витро.
Бях преживяла горчивината и тежестта на вината да трябва да абортирам дълго желано заченато с ин-витро бебе в 3-ти месец от бременността заради тежки генетични проблеми. Също и разочарованието от втори ин-витро опит, който изобщо не завърши с бременност. И най-накрая отчаянието, когато останах съвсем сама и без мъж до себе си след всичко преживяно…..А сега изпитвах просто любов към един напълно отворен за мен човек. Ако трябваше да бъда честна и пред него и пред себе си, нямаше как да не споделя това, дори и с риск да бъда отблъсната. За мое щастие нещата, които споделих с Руми, не го уплашиха – той беше сигурен, че двамата ще се справим със всяко предизвикателство по пътя си и че дори и да е трудно, ще намерим начин да имаме свое дете.
Скоро след това последваха предложение за брак и сватба. Месеци преди сватбата разбрах, че имам полип на матката, заради който трябва да ми бъде извършена лапароскопия. А малко след нея, разбрали за плановете ни за деца, лекарите ни посъветваха да не губим време, а да се обърнем към репродуктивен специалист, тъй като вече бях навършила 40 г. Руми е само с 1 година по-малък от мене. И тогава започнаха неприятните изненади. Изследванията на хормоните ми показваха, че всичко сочи към изчерпване на яйчниковия резерв. Все пак лекарите даваха известен шанс нещата да се подобрят с прием на витамини, но…подобрение имаше само временно. С надеждата нещата все пак да се получат със стимулации, направихме поредния за мен опит ин-витро. Но, за голямо наше съжаление, нещата приключиха твърде бързо.
В девети ден на стимулацията след ехографски преглед, докторът установи, че организмът ми не е реагирал на стимулациите и няма нито един обещаващ фоликул, а наред с нивото на хормоните по това време на цикъла, шансът за бебе клонял към 0. Единственият възможен начин да забременея бил с донорска яйцеклетка, за която се чакало много дълго. И ето ме отново след онези 10 години, когато не вярвах и не се надявах на хорската доброта. След всички перипетии вече вярвам, че целият свят се крепи на тази доброта и състрадателност и това е поредният урок за мен, който искрено се надявам този път да взема със 6-тица, като от сърце се моля молитвите на всички нас ( защото знам, че не сме сами в този труден път) ще бъдат чути. Не знам какво сърце трябва да има човек, за да дари част от плътта си за някой непознат, затова спирам с разказа си и просто искам смирено да благодаря, че ви има. От наше име и от името на бъдещото ни дете, което вярваме, че все пак и него ще го има“.