Виолета и Васил

ЗАЩО НА НАС? Въпрос, който си задаваме вече 9 години! Ние сме Виолета и Васил от гр.Варна. Накратко бях на 33г., когато срещнах него….щастието, което до този момент нямах, човека, който обичам много, истински и с цялото си сърце! Решението ни бе да си имаме БЕБЕ, но… не се получаваше, поради тази причина на следващата година направихме инсеминация и за радост……Успешна. НОО…. радостта се изпари, когато в 5 месец сърдечната дейност на малкото човече просто…..СПРЯ!

И отново ЗАЩО НА НАС?
Не желаех да виждам никого, сълзите се стичаха по лицето ми, всичко около мен се бе сринало. Исках да изчезна от лицето на земята, обвинявайки себе си, НОО жестокия живот си продължаваше и аз бях БЕЗСИЛНА! Съвземайки се благодарение на човека до мен, на който му пукаше за моето състояние започнаха безброй консултации с различни капацитети в областа на репродуктивната медицина, търсехме отговори, лутахме се в омагьосан кръг!
По съвет на лекари направихме още една инсеминация…..Неуспешна. И още една,…отново Неуспешна!  Започна се едно търсене на нашия лекар и отново…..Положителен тест. Но за кратко, за миг…поредното разочарование и въпрос ЗАЩО ,какво съм сбъркала, какво съм направила и на кого? Краят ни беше начало, продължихме и …поредния удар на живота, с който трудно се свиква!  Нов лекар……тест ПОЛОЖИТЕЛЕН,…и отново това грозно НО…… имахме проблем със сърчицето на бебето. Следящата бременноста ми лекарка прецени, че вследствие на тежката сърдечна аномалия на бебето трябва да махнем нашата чакана мечта, но ние все пак взехме трудното решение да му дадем шанс въпреки тежките последствия. Кардиологът, който ни консултира ни даде надежда, че при определени килограми, ще му се направи операция. Така започна 9 месечната тревога, през седмица, че и през ден на екограф. Мърда ли бебо, добре ли му е там вътре, ходене при различни кардиолози…едни виждаха проблема…други не, тези вторите, който бяха по некомпетентни в професията си…. дори ми допадаха повече, носеха ми малка надежда,харесвах ги, но проблема ни си беше факт!
На 02.01.2014г.в 13.00ч в гр.София с 2.35кг, 51 см.  с малко право носле, с малки ръчички, с малки крачета и сериозно бебешко изражение се роди той… ВИКТОР. Имахме си бебе, а с него започна и началото на …….
Вики не се прибра у дома, неговия дом беше неонатологията в Майчин дом.
Аз ли? Аз бях сутрин и вечер с него само за час, колкото да го нахраня.След преместванет му в 1 градска, го виждах 1 път на ден…
Само за минути, компромис от персонала за мен и МОЕТО ДЕТЕ, носех му кърма, която понякога му давах аз. Те ми влизаха в положението….
Носих  храна за детето си, за да може Вики да качи килограми и да му се направи нужната операция.  На контролният преглед в 3-та градска болница Вики си беше по думите на лекаря…герой, но на другата сутрин ми съобщиха, че детето ми е ЗЛЕ и се нуждае от спешна операция, въпреки не наваксаните килограми….Васил дойде в София, вече не бях сама и това ме накара да се почувствам слаба. Нямах повече сили, исках само всичко да свърши и да си се приберем тримата у дома. На 13.02.14год.беше операцията, дълга и с неочакван за мен край. От деня на раждането 42 бяха дните на надежда, щастие, радост, тревога, постоянство, очакване и……
ВИКИ ли…той се е при нас, затворен в сърцето ми. Не мога да го пусна, говоря му, съветвам го….нужен ми е, както са ми нужни слънцето, въздуха, водата. Намерих сили за още два неуспешни опита.
Шансът ни е за здраво дете е донорска яйцеклетка. Загубих се. Загубих се емоционално и финансово. Остана ни само Вярата.
Вярвам, че всяка жена трябва да бъде майка. Вярвам в сърдечността на фондация „Майки за донорството”. Вярвам в това, че една непозната жена може да дари частичка от себе си…..за мен.
БЛАГОДАРЯ, че Ви има! Вярвам, че мечтите се сбъдват!

Средствата за Виолета и Васил са събрани. Намерихме донори и имат ембриони. Семейството има няколко опита завършили с неуспех.